Успяваме ли да бъдем успешни като майки, съпруги и работещи жени едновременно?

В майчинство съм от година и три месеца и това породи много въпроси в главата ми. Доста мисля напоследък за съчетаването ролите на майка, съпруга и работеща жена

и пффф... осъзнавам, че никак не е лесно (smile).

Откакто родих, съм отдадена изцяло на сина си, живота ми се промени на 180 градуса (следващите редове в никакъв случай не ги приемайте като оплакване). От жена, която е социална, обича да работи, пътува, обучава, преподава, спортува, грижи се за външния си вид, отделя време за себе си сутрин за женски практики, се превърнах в майка-домакиня. Сега готвенето, прането,гладенето, поддържането на дома ми и грижата за детето са приоритет. Времето сутрин вместо за женски практики го отделям в опити да си наваксам със съня, защото моето дете все още се буди през нощта, а през деня спи горе-долу по един час. Взех решение сама да приготвям храната му, защото държа да се храни здравословно и да си призная, никак не е лесно, но това е моят избор. Опитах се да спортувам в домашни условия, но изгубих мотивация. Последното ми ходене на фризьор се състоя в това да му се обадя, за да ми направи боята и да се боядисам вкъщи, а подстригването-друг път. А съпругът ми, милия, колкото търпелив и проявяващ разбиране, на моменти ми напомня, че съм го позабравила. Факт. Признавам. Иска ми се и аз да имах една свободна, вълшебна баба, която да взима за някои друг час малкия, за да мога да имам време за себе си и мъжа ми, но уви, нашите майки доста работят. Това е една малка част от ежедневието ми. Но това, което ме измъчваше беше, че неуспявах и да работя. Освен това, изворът ми от идеи и желание за работа беше секнал. Усещах как нямам енергия да се върна към писането и правене на събития. Нямах никаква сила отново да се захващам с работата си. Чувствах се много изгубена. Бях вложила в себе толкова много време, енергия и средства за да се реализирам като треньор и консултант, а не се виждах повече в тази светлина. Аз не се бях обучавала, не бях чела нищо ново, нямах идеи, празнота, как ще се върна? Виждах как жени като мен с малки деца продължаваха да работят,а аз бях зациклила. Блъскайки главата си в тези мисли, се утешавах, че тези две години ще се посветя на детето си, че това време няма да го върна и един ден ще съм благодарна за това. Цял живот ще работя. Казвах си, че трябва да се успокоя и да не се тревожа. За момент успявах да се почувствам добре, но след някой друг ден отново започвах да се измъчвам.

Докато един разговор с моята приятелка и колежка Ирина не ме просветли (eдна от темите, в която Ирина е много добра е да помага на жените да открият мисията в живота си). Та, разказах й всичко гореописано, като добавих, че няма да се връщам към работата си,защото явно вече не е „моето“. Тя се засмя и ме попита:

• Ти добре ли си? Нали съм те слушала и съм ти чела нещата, това е твоята мисия и не можеш да ме убедиш в противното.

Няма да изпадам в подробности, защото говорихме около час, но това беше достатъчно за да преусмисля нагласата си към всичко. Първо осъзнах, че очаквах от себе си твърде много и не оценявам това което правех (това не е нещо ново). Приятелки около мен също с бебета, все ми се чудеха как успявам да се справям сама с всичко, та и готвенето на детето. Разбира се, това минаваше покрай ушите ми и не обръщах внимание на думите им. В моята глава беше „Аз не успявам да се справям, щом не мога да организирам част от времето си и да работя“. Второ, връщането ми към работата може да стане плавно и по малко. Няма как сега да отделям целият си ден за писане в сайта, фейсбук, правене на уебинари и събития на живо. Сега имам дете и сiтуацията ми е друга. Времето ми е ограничено. Точка. Трето, имам толкова теми, които искам да споделя. През тази година успях да се сертифицирам по метода Монтесори за деца от 0-6 години. Това, че не съм ппосещавала повече обучения, не означава, че трябва да се линчувам и смятам за поглупяла. Всъщност майчинството само обогати опита ми, защото, на кому е нужна само суха теория и празни приказки? И в заключение искам да кажа ,че понякога, даже ако сте като мен винаги, искаме прекалено много от себе си, но обстоятелствата се променят и е добре и ние да променим очакванията към себе си. Така ще намалим нивото на стрес и чувството, че не сме достатъчно добри. Само тогава може да започнем да действаме с темпото, което в момента можем. По-добре да направим поне някакви действия, които са по-добър вариант от бездействието, стига те са постоянни и с времето ще се натрупват и дадат резултат. И най-важното - да ценим себе си! Кога за последно си каза "браво моето момиче, ти си супер, "справи се чудесно"? А вие как съчетавате майчинстовото с творчеството/работата? Терзаете ли се като мен, че не сте достатъчно добри във всичко? Изисквате ли твърде много от себе си?

Ще се радвам да споделите вашият опит!